Дълго време вкъщи живеехме с едно и също изречение: “Мамо, може ли телефона?”. Понякога и аз самата го подавах без много да мисля – бях уморена, имах работа, а екранът ми осигуряваше няколко минути тишина. Обаче тези “няколко минути” станаха часове, и изведнъж осъзнах, че децата ми не знаят какво е да се забавляват без телевизор, таблет или телефон. И знаете ли кое ме стресна най-много? Че дори когато бяхме навън, пак търсеха екрана – все едно той беше единственият им източник на радост.
В един момент си казах: “Стига толкова.” Не исках да им отнемам напълно технологиите – все пак живеем в дигитално време – но реших, че трябва да си върнем онези обикновени, но магични игри. Не беше лесно, даже си беше истинска борба. Но сега, месеци по-късно, мога да кажа, че усилията си струваха.
Първите стъпки – трудни, но нужни
Първия ден, в който обявих “безекранно време”, реакцията беше като след наказание. Мрънкане, оплаквания, въртене на очи. Признавам си – за миг ми се прииска да се предам. Но вместо това извадих стари настолни игри. Първо ме гледаха сякаш съм от друга планета. После започнаха да хвърлят зарчето – уж на сила, но постепенно се увлякоха. Пет минути по-късно вече спореха кой ще стигне първи до финала, и смехът им изпълни стаята. Тогава си казах: “Добре, има надежда.”
На следващия ден реших да пробвам нещо друго. Казах: “Представете си, че хола е гора, а ние трябва да си построим лагер.” И започна едно носене на одеяла и възглавници, че направо нямаше спиране. В крайна сметка си направиха крепост, а после влязохме вътре с фенерче и си разказвахме измислени страшни истории. Честно – накрая аз самата се смях най-много.
Когато въображението поеме водещата роля
С времето започнаха сами да измислят игри. Един ден синът ми нареди книги по коридора и заяви, че това е писта за колички. Дъщеря ми пък започна да прави “магазин” с плюшените си играчки – с етикети, цени и всичко останало. Аз бях клиент, който винаги купува твърде много. И в този “магазин” се случваха по-забавни неща, отколкото в който и да е мол.
Започнахме да правим и театър – най-често без никакъв сценарий. Една шапка, един шал и вече имаме пират, принцеса или космонавт. Историите нямаха никаква логика, но това беше чарът. А смехът, който идваше с тях, беше истински лек срещу напрежението от целия ден.
Малките хитрости, които работят
Не винаги беше лесно. Имало е моменти, в които и тримата стоим и си мислим “Сега какво?”. Тогава научих, че е хубаво да имам “списък с идеи” под ръка. В един тефтер си записвам всякакви дреболии:
– рисуване на комикс заедно;
– състезание кой ще построи най-висока кула от кубчета;
– създаване на нова приказка, където всеки добавя по едно изречение;
– кухня “на игра” – те измислят рецепта, а аз съм съдията.
Още една хитрост: включвам се и аз. Ако просто им кажа “Играйте си сами”, след пет минути пак ще искат екрана. Но ако седна на пода с тях, взема кубче или сложа смешна шапка, играта тръгва от само себе си. И тогава времето минава неусетно.
Сега вече имаме дори “ритуали” – една вечер в седмицата е без екрани. Понякога е рисуване, друг път е “пиратско приключение” в хола. Не винаги върви гладко – има дни, в които пак чувам “Мамо, скучно ми е” – но вече знам, че ако се въоръжа с малко търпение, магията на въображението се появява.
Защо си струва
Най-голямата награда за мен е промяната, която виждам в децата. Те са по-спокойни, по-търпеливи и, което най-много ме радва, започнаха да се смеят от сърце дори на най-простите неща. Вечерите ни вече не са само “още един епизод”, а време, в което сме заедно.
Не казвам, че екраните са враг – просто вече не са центърът на нашето ежедневие. А когато видя как дъщеря ми измисля нова песничка, или синът ми строи крепост от възглавници и ме кани “да пазим заедно от драконите”, сърцето ми се пълни. Защото именно това е детството – въображение, смях и малки чудеса, които не могат да бъдат заменени от никакъв екран.
Разгледай още идеи и истории за малки и големи откриватели.
