Още си спомням как държах първата книжка в ръцете на детето ми. Той беше на няколко месеца и, разбира се, не разбираше думите, но очите му блестяха, когато разгръщах страниците. Не мисля, че любовта към четенето идва от само себе си. Тя се изгражда с търпение, постоянство и най-вече с личен пример. Децата ни гледат повече какво правим, отколкото какво им казваме. Ако виждат, че четем, ако книгата е естествена част от нашето ежедневие, много по-лесно ще я приемат като нещо интересно и приятно.
Първите книжки у дома бяха от онези с дебели страници и ярки картинки. В началото играехме с тях – потраквахме ги една в друга, дърпахме капачета и разглеждахме изображенията. Постепенно се превърнаха в ритуал. Вечер, точно преди сън, лягахме на леглото и прелиствахме няколко странички. Тези малки мигове ми показаха, че четенето за детето не трябва да е задължение, а момент на близост и спокойствие.
Малките ритуали правят чудеса
Никога не съм настоявала да „учи“ или да „слуша внимателно“. Понякога губеше интерес още след втората страница и това е напълно нормално. Не е нужно детето да изслуша цяла приказка, за да усети магията на книгите. По-важно е да свърже четенето с хубаво чувство – с време прекарано с мама или тати, с топлина, с гушкане преди сън. Някои вечери четяхме само по две минути, но тези минути се натрупаха и създадоха трайна връзка между книгата и уюта.
С времето започнах да включвам детето в избора на книги. Когато беше достатъчно голямо, за да посочва картинки, го оставях само да избере коя книжка да разгърнем. После, като порасна, започнахме да ходим заедно в книжарници. За него това беше цяла експедиция – толкова цветове, толкова истории. Давала съм му свободата да си избере книга дори когато ми се е струвало, че няма да му е интересна. Понякога съм грешала, понякога не, но важното беше той да усеща, че книгата е „негова“.
Когато четенето стане приключение
Най-голямата промяна настъпи, когато започнах да превръщам историите в игра. Ако в книжката имаше животни, издавахме звуци заедно. Ако героят тичаше, ставахме от леглото и тичахме из стаята. Когато четяхме приказки за морето, пускахме си вълни на телефона и махахме с ръце като риби. Всичко това правеше четенето живо и интересно. Детето вече не седеше пасивно, а участваше в историята. Така започна да чака с нетърпение следващата книга, защото знаеше, че отново ще се забавляваме.
Истината е, че няма магическа формула. Всяко дете е различно и някои откриват интереса към четенето по-късно. И това е напълно нормално. Важното е да не натискаме, а да създаваме условия. Да оставяме книги на места, където детето може да ги достигне. Да показваме, че четенето е приятно, а не задължение. Понякога просто сядам до него и започвам да чета на глас своя книга – без да очаквам внимание. В повечето случаи обаче любопитството надделява и скоро се озовава до мен, надничайки над рамото ми.
Нашият малък домашен свят от истории
Сега вече имаме цяла малка библиотека у дома. Някои книжки са оръфани от толкова прелистване, други са подаръци, които пазим с особено чувство. Четенето е станало нещо естествено – понякога преди сън, друг път в почивен ден на дивана, а понякога дори по време на пътувания, когато носим книжка в раницата. Това е едно от най-хубавите неща, които можем да дадем на децата си – не просто умението да четат, а усещането, че книгата е приятел.
И ако има нещо, което мога да кажа от опит, то е, че любовта към четенето не се случва за една нощ. Тя е като малка градинка, която поливаме с внимание, игра и търпение. Колкото повече я подхранваме с радост и нежност, толкова по-силно ще поникне желанието на детето да разгръща нови и нови страници. И един ден ще осъзнаем, че вече не ние четем приказки на глас, а то е това, което ни чете.
Разгледай още идеи и истории за малки и големи откриватели.
