Разбирам напълно колко е трудно да накараш едно дете да заобича книгите, особено когато самото четене му изглежда като досадно задължение. Моето дете дълго време реагираше с въздишка само при споменаването на книгите, а когато трябваше да чете нещо за училище, започваше драматично отброяване колко още страници остават. Казвах си, че явно просто не обича да чете, и това е. Но истината е, че не бяхме открили правилния начин да направим четенето нещо приятно и споделено.
Промяната започна съвсем неусетно, когато една вечер реших да му прочета нещо на глас. Не за домашна работа, не с цел да учим – просто така, за удоволствие. Избрах книжка, която и на мен ми беше любима като малка, и се настанихме удобно на дивана. Първоначално гледаше скептично, но все пак слушаше. След няколко вечери вече настояваше аз да чета. Постепенно започна сам да чете на глас с мен, като си разпределяхме ролите. Стана нещо като ритуал – тихо време, само за нас, с книга в ръка и чаша топъл чай или какао до нас.
Ключовият момент беше, че престанах да го подтискам. Преди това правех грешката да настоявам: „Чети, защото е важно!“, „Чети, защото ще имаш по-добри оценки!“. Всичко звучеше като задължение, като нещо, което се прави по принуда. А кое дете обича принудата? Когато започнахме да четем заедно просто защото е приятно, нещата се промениха. Четенето вече не беше наказание или задача, а момент на близост, смях, понякога и сълзи – ако книгата беше трогателна.
Друго, което много помогна, беше да му позволя сам да избира книгите. Да, първо избираше основно комикси и забавни книги със странни герои и говорещи животни, които аз не бих погледнала. Но го оставих – важното беше той да реши какво иска да чете, а не аз. Постепенно интересът му се разшири. Един ден дойде при мен с книжка, която не познавах, и каза: „Мамо, тази мисля, че и на теб ще ти хареса, искаш ли да я четем заедно?“ Бях толкова щастлива! Това беше моментът, в който осъзнах, че четенето вече не е битка, а мост между нас.
Също така започнахме да говорим за книгите, които четем – не като на изпит, а като на обикновен разговор. Какво ни е харесало, кой герой ни е дразнил, дали бихме направили същото като някой герой. Това направи четенето още по-интересно. Не беше просто тиха активност – беше тема за разговор, начин да се опознаем по-добре, дори да обсъждаме неща, които иначе трудно бихме зачекнали.
Не винаги четем само двамата. Понякога събираме и другите вкъщи – татко, баба, дори по-малкото братче, което още не може да чете, но с радост слуша и гледа картинките. Всеки си избира герой, четем на глас с различни гласове, смеем се, спираме, за да обсъдим нещо смешно или странно. Става като малък домашен театър. И дори когато сме уморени, този ритуал ни носи уют и усещане за заедност.
Много помага и когато показвам на детето, че аз също чета за удоволствие. Че не го правя, защото „така трябва“, а защото обичам да се потапям в други светове. Когато ме вижда с книга в ръка, когато му разказвам с вълнение за нещо, което съм прочела, това му показва, че четенето може да е истински вълнуващо, дори и за възрастните. Понякога си четем всеки своя книга, но заедно, на едно и също място. Това също е форма на близост – тихо съпреживяване.
С времето разбрах, че тайната не е в това да убеждаваме децата, че трябва да четат, а в това да им покажем, че четенето може да е приятно, споделено и изпълнено с емоции. Да го свържем с добри спомени, с внимание и любов. Да го направим част от ежедневието ни, но не като още една точка в списъка със задачи, а като време, което с радост очакваме. И когато това се случи, четенето вече не е задължение – то става семеен навик, който топли душата.
Разгледай още идеи и истории за малки и големи откриватели.
